Интервю

Владислав Христов: Най-голямата муза е самият живот

vladislav-hristov

За хайку тристишията на бългаски, за вдъхновението и за хайку философията за живот – по тези теми гостува в блога ми Владислав Христов.

От кога датира интересът ти към Япония?

Интересът ми към тази страна започна още в студентските ми години. Когато с приятели се интересувахме от дзен философия и навлизахме в културата на Изтока. В светоусещаненето на японците ме привлече минимализмът и изчистената фраза, всичко е сведено до крайност и оголеност, неща които са антиподи на западната претрупаност и шум. По-късно когато започнах да пиша тристишия и да се интересувам от хайку интересът ми към Япония се възобнови отново и оттогава не е секвал. Мисля, че можем да вземем много ценни неща от японската култура, доколко ще успеем да ги приложим в съвременния ни урбанизиран живот е съвсем друг въпрос.

Това че се занимаваш и с фотография, инспирирало да смесваш двете изкуства хайку и фотография?

За мен словото и фотографията са две различни вселени, които ми дават и различен поглед върху заобикалящата ме действителност. Лично аз предпочитам да не ги смесвам. Но има нелоши образци да кажем на фотохайги ( фотография съчетана с хайку ), има и много кичозни и несполучливи съчетания, рядко на един и същи творец му се отдават и двете изкуства. С бума на цифровата фотография, броят „фотографите” главоломно нарасна, но не и качеството на творбите. Важно е, че хората опитват, много по-добре е от това, да казват „Това не го мога, не е за мен”. С опита идва и апетита и добрите резултати за този който изначално има талант. Който го няма, го няма за цял живот, нека открие за какво е призван и така ще намери и вратичката към щастието.

Много спорове има колко срички трябва да има хайку, което се създава на друг език, различен от японския?

Още в началото на 20-ти век един от последните големи майстори на хайку Масаока Шики е освободил хайку за целия свят извън Япония от спазването на сричките. Разбира се си е навлякъл гнева на традиционалистите. Не съм привърженик на спазването на сричките, нито на сезонните думи – киго, има много други изисквания обаче които е добре да се спазват за да бъде едно тристишие – хайку. Най-важното за мен е да има уловен момент, нещо което което прави наглед малката случка – значима, няма ли такъв момент, колкото и да е красиво едно хайку, то остава празно.

Ще опиташ ли силите си в хайку-роман – подобно на Дейвид Ланю или в хайку-разказ?

Не, не бих смесвал прозата с хайку. Хайку ми даде това което ми беше нужно за другата поезия – краткостта и способността за съзерцание. При мен хайку идва твърде лесно, като дишането, и като всяко лесно нещо не ми е предизвикателство, то е добра тренировка, пиша го, но няма пред кого да се доказвам с него, дори пред мен самия. Затова и намалих публикуването на хайку в международни издания, просто това не ми носи особен смисъл, останало ми е чистото удоволствие да си улавям мигове и да напиша от време на време по някое хайку. Прекрасна дъвка за сетивата. Може би след време ще си събера всички хайку в една книга, когато усетя импулс и емоция за това.

Къде и как намираш обектите си за хайку?

Съвременното хайку се ражда навсякъде. Писал съм хайку в асансьори, тоалетни, метро, кино и къде ли не. Не е казано, че трябва да си в гората да видиш как един лист пада и да напишеш тристишие за това. Важно е да носиш образите и моментите в себе си, най-голямата муза е самият живот. Кой може да се оплаче, че няма своя муза?

Имаме ли ние, българите, сетива да харесваме хайку? А да ги разбираме? Не ли много далеч от нас японската философия за живота и красивото?

Хайку няма родина, нито японците са сложили вето на жанра, то е международен код, а японската философия за живота може да бъде прилагана навсякъде, стига да имаме очи за ценните нещата около нас. Нека се освободим от това клише и да възприемаме света в неговата пълнота и цялост. Без условности и категории като грозно, красиво, правилно, грешно, това само спъва радостта от мига. Положителен е факта, че последните години, много български автори на хайку бяха публикувани в международни издания, други спечелиха конкурси. Тъжно е, че пишещите хайку в страната ни си завиждат, разделени са на кръгчета и съюзи ( също като при останалите литературни жанрове ). Нима това е някакво състезание, нима изобщо писането и наградите са най-важното нещо или успехите на еди кой си автор, след като света се срива пред очите ни, възраждат се диктатури, зреят войни и конфликти. Да не мислите, че някой го интересува колко добре пишете хайку, при условие, че една шепа хора знаят какво изобщо е хайку. Хората гледат да си осигурят трите кюфтета вечерта на масата, какво им пука за литературни постижения и писатели. Според проучванията 60% от сънародниците ни през последната година не са прочели и една книга, а българските автори спорят все още кой е по по най. В този смисъл, ако писането ни води до разделение е по-добре да не се занимаваме с литература. Престанете със завистта и омразата уважаеми пишещи, първата им жертва сте вие самите.

Пожелай нещо на българските автори, които сега започват да си пробват силите в хайку?

Да не се отказват лесно, в един момент ще разберат, че се справят, оттам нататък започва приятната част.

Подари едно хайку на читателите на блога.

войната започна
гарван носи маслиново клонче
в човката си

…….

Биографична бележка

Владислав Христов е роден през 1976 г. в гр. Шумен. Живее и работи като журналист и фотограф в София. Има многобройни публикации в периодичния литературен печат: „Granta“, „Литературен вестник“, „Съвременник“, „Страница“, „Факел“, „ЛИК“ и др. Издадени книги: „Снимки на деца“ (кратки прози, 2010), „Енсо“ (поезия, 2012, номинирана за наградата „Иван Николов“), „Фи“ (поезия, 2013), „Германии“ (поезия, 2014). Носител е на отличия в националните конкурси: за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2007), за хайку на свободна тема (2010), Добромир Тонев (2015), Славейкова награда (2015) и международния конкурс за хайку – Cherry blossom (2011). Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Член e на „The Haiku Foundation“. Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация „Frogpond“, Световния хайку клуб „World Haiku Review“, както и в „Simply Haiku“, „Sketchbook“, „The Heron’s Nest“, „Мodern Haiku“, „Notes from the Gean“, „Lynx“, „Naiku Heute“, „Asahi Haikuist Network“, „The Mainichi Daily News“ и мн.др. Текстовете му са превеждани на английски, немски, френски, холандски, испански, италиански, японски, руски, хърватски, македонски, арабски, иврит, турски, чешки, полски и унгарски езици. Организатор е на множество инициативи, свързани с популяризирането на хайку в България.

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *